Дългоочакваната премиера на завладяващия филм Досието Петров най-накрая се състоя и то под светлините на прожекторите от поредното издание на София Филм Фест.
Ние проследихме така да се каже втория дебют на кино продукцията, а
именно по време на откриването на 10-тия поред София Филм Фест в Пловдив
– в обновения стар, но златен Дом на Киното в Града под Тепетата. И още
преди да бъдат изписани началните надписи на филма зрителите вече бяха
потопени във вълнуващата емблематика на старото, което колкото и да
променяш и модернизираш си остава онова старото, предишното…
Премиерата на Досието Петров
в Пловдив се акомпанира от специалните гости, а именно част от
създателите на продукцията – режисьорът Георги Балабанов и операторът
Стефан Иванов. И двамата споделиха впечатленията си от премиерата в
София, както и личните си наблюдение върху въздействието на филма върху
аудиторията.
Какво ни разказа Георги Балабанов за Досието Петров:
Талантливият български режисьор побърза да се противопостави на всеобщото първоначално твърдение, че филмът му Досието Петров
представлява онази последна страница, която всички ние трябва да
затворим – за прехода, за комунизма и за жестокия отпечатък, оставен от
тези два исторически периода. Все пак Георги Балабанов не посмя да внуши
на нас зрителите посланието на своето творение. И така май е
по-правилно. Вече не е комунизъм. Не би трябвало някой да ни налага
граници и лимити на мислене, усещане и възприятие. За Георги Балабанов
обаче Досието Петров
е мрачен филм. Той повтори „мрачен” на няколко пъти. И все пак нямаме
ли право да говорим за мрачното, да творим под въздействието на
мрачното? Режисьорът определи и реакцията на зрителя след първата
премиера на филма като въодушевление от футболен мач. Някои си тръгнаха
мълчаливи, а други бурно ръкопляскаха… Е, на нашата премиера се случи
същото. Досието Петров ни накара и да замълчим, но вътрешно да се разбунтуваме – като че ли сме част от яростна футболна агитка….
Най-лаконичното ревю на Досието Петров
би звучало по подобен начин: „Филмът пресъздава една хищническа
колесница от царе и поданици, от ярост и отчаяние, колесница, която рано
или късно се връща на старата си позиция. А може би на никъде не се е
насочвала”. Разбира се, с това едва ли бихме ви накарали да изгледате
филма. А трябва. За да не забравяте, че всички тези периоди – и преходи,
и комунистически половинвекови пътища на разруха и дори малки пътечки
на надежда, по които често и днес си мислим, че вървим. Сюжетната линия
ни въвлича в историята на един актьор, човек на изкуството, творческата
личност, която вероятно най-много е пострадала от режима на миналия век.
Александър Петров и жена му – красивата Мария – са актьори от Народния
театър. Те са млади и кариерата им сякаш тепърва предстои да разцъфти.
Сякаш…защото за младата актриса изкуството е красота и фикция, тя е
лирически образ на Чехов, а това, което й се дава по план „от горе” е
жалко изпълнение, посветено отново на режима, Ленин и каквото още се
сетите като асоциация с „онези времена”. Заключвайки творческия дух и
премрежвайки порива към артистизъм посичат Мария още докато е млада, а
за Петров предстоят години наред машинации, преходи от добро към зло, от
комунизъм към раннодемократично мошеничество и куп перипети, които
обаче до последно няма да го накарат да се предаде – нито себе си, нито
идеалите си, нито дори стремежът към истината. Тази истина ще напише
едно досие, емоционално ще убие една жена, ще донесе със себе си
безредици, криворазбрани приятелства и страдания, за които дори
страдащите няма и да заподозрят. Но Петров ще се бори – дори с тайните
служби – за нея, ще пожелае да ги спре, да веднъж завинаги да ги разруши
отвътре, отвън, от краищата им… Дали не е напразно да търсим истината,
ако тя така боли и наранява? Дали не е време да се примирим с тайните,
тайните служби и с тайната, че преход няма, защото всичко е преходно.
Само истината е реална и вечна.
Автор: Виктория Дичева
Още ревюта на bgcino.com /Домът на български филми/