Пътят към щастието е осеян с най-много жертви. В живота често се случва така, че проливаме най-много сълзи от сбъднатата мечта, от случилото се върховно щастие. А щастието е наркотик. Всички сме пристрастени към него. Щастието е и доза илюзия, която ежедневно си инжектираме. Защото както наркотикът, и щастието за мнозина е непознато, неестествено, метафизично, случайна дупка в материалната реалност, която води след себе си бримки от усещания за сила и слабост, падение и спасение.
„Доза щастие“ е филм, посветен на всичко това. Той надхвърля концепцията за смислен и разтърсващ не-на-дрогата сюжет. В „Доза щастие“ научаваме колко по-лесно е да сгрешиш, отколкото да станеш след тежък удар. В „Доза щастие“ разбираме, че срамът и страхът често са едно и също нещо. „Доза щастие“ не слага граници на интерпретации, не поставя лимити на усещания. Всеки сам изживява филма по свой си начин. Всеки отделен зрител съчувства на тази действителна история през своя спектър от болка и милост. Трудно е да се говори за подобни филми не само защото темата за зависимостта от наркотиците е трудна и тежка. Не само защото ние, зрителите знаем добре, че това в истинска история. И не само защото сме наясно, че макар филмът да завършва с надежда, в реалността съвсем наскоро завърши животът на основния персонаж. Животът на Веси. Веси може да не е сред нас, но освен образа си от „Доза щастие“ и книгата, по която е създаден филмът, остави послание. Затова е трудно да се говори за подобни филми. Защото най-често ние зрителите поемаме ангажимента да предадем посланието нататък.
Как се предава поуката от нещастието по пътя в търсенето на щастието? В „Доза щастие“, всъщност, няма поука. Това е филм за силния дух. Истината е, че или го имаш, или го нямаш. Той устоява дори в подобни брутални, безнадеждни, лишени от разум и светлина ситуации. Силният дух е състояние на просветление. И „Доза щастие“ е поредното доказателство за просветителния дух на Веси. Тя показа, разказа, наказа и накрая отказа да живее в щастието, което създава само нещастие наоколо.
Трудно е да се говори за подобни филми. Трудно е да се говори и за „Доза щастие“. Но ние ще говорим за него. За последно…Ще говорим защото темата за зависимостта и гоненето на вятърни мелници в привлекателната тъмнина на смъртта е все още актуална тема. Искаме или не искаме, това е така. Затова не просто говорим, повишаваме тон и крещим. Крещим в името на децата си. Крещим в името на съседите си. Крещим в името на непознатите. Защото никой не е застрахован. Докато някъде там някой обещава щастие, винаги има риск да поискаш малка доза, частица от него.
„Доза щастие“ е уникален и потресаващо добър дебют на Яна Титова като режисьор и сценарист на пълнометражни филми. В центъра на събитията попада Веси – бунтарка по душа, млада жена с малко дете и голям копнеж по различното, интересното, забавното. Една нелепа среща с приятели я въвлича в грозния, циничен и смъртоносен филм на хероина. Веси преминава през лавина от ужаси и вцепенение, болка и самозабвение, но единственото нещо, което я държи, е любовта. Така определя връзката с наркотика. За нея той има материално измерение, той е като най-красивият и пленяващ човек на този свят. Той е голямата й любов, от която със силата на последната си забравена воля изоставя в името на дъщеря си.
Лентата изцяло следва събитията от романа на Весела Тотева (образът на главната героиня, Веси) – Падение и спасение. Филмът е не просто страхотен дебют за един бъдещ отличен режисьор. Филмът е от малкото изключения, които не провалят силата на книгите, по чиито сюжети са създадени. Така както книгата е от малкото книги, които е еднакво силна със или без художествената си фикция от реалните събития…
Поклон!
P.S. Каква цена си готов да платиш за щастие, от което не можеш да избягаш, сякаш си в капан?
Автор: Виктория Дичева