Истината е, че сме сред последните, които ще коментират филма. Но по-добре късно, отколкото никога. Защото голата истина е, че въпреки редица неблагоприятни обстоятелства и лепнатия етикет за „нискобюджетен филм“ от Националния филмов център (НФЦ), продукцията вече половин година продължава да се върти по родните кина и завидно да пълни залите. Филмът може и да не е имал за цел подобно нещо, но пък успя да разобличи една голяма лъжа за българското кино – че не става, че не може, че няма да го бъде, особено пък в момента, в Covid-19 кризата, която тотално съсипа и така крепящата се родна култура у нас.
Няма такова нещо, приятели! Докато гледахме Голата истина за група Жигули, залата беше пълна с млади и стари и всички дружно се смяха, тактуваха с обувки по пода, чудейки се как така са я изпуснали тази или онази песен на Нова генерация или Ревю. Нищо не сте изпуснали. Всъщност, музикалните парчета, които ви звучат в стил Митко Воев и Милена, са напълно нови нечувани от до дебюта на филма песни, които се създават специално за него в краткия срок от по-малко от месец. Точно 22 дена са били необходими да се заснеме продукцията. И за допълнителна похвала ще вмъкнем факта, че Голата истина за група Жигули е повече от филм, а истински концерт, трибют на рок легендите от края на миналия век, които очевидно не сме забравили. Защото ако ги бяхме забравили, нямаше да ни настръхнат косъмчетата по ръцете, докато слушахме ни уейв изпълненията във филма, припомняйки си фурорът, създаван на всеки концерт на Кале, а по-късно как наследниците им от Нова генерация и Ревю ни откриваха един нов начин да намерим свободата всеки сам за себе си.
Но както се казва още в самото начало на Голата истина за група Жигули „Пеехме за свободата, а сега, когато я получихме вече не ни трябва“, с малко тъга разбираме, че все по-малко имаме нужда от парчета като „Само двама“, „Шарената сянка“ или „Сто години самота“. Или може би и това е поредната лъжа? Имаме нужда от тези рок химни на свободата и свободата да превръщаме рока в единствения химн на собствената си младост, и още как имаме… Ако нямахме, това настръхване от музиката в Голата истина за група Жигули нямаше да се състои.
Но да се върнем на самия филм. Истината е, че той не е нито филм, нито концерт, нито дори увлекателна история за силата на любовта на един баща, за музиката като път, по който тръгнеш ли, не хващаш друг, за младостта, която си отива само ако сами й бием шута. Голата истина за група Жигули е трибют на всичко това. Един трибют, който рок легендите ни от миналото, и тяхното поколение такова, каквото беше тогава, заслужиха. Но и трибют за сегашното поколение. Защото очевидно и то може да свири качествена музика, да заснеме филм в рамките на 22 дена, за да се превърне в най-гледаемата родна кино продукция за последните 30 години, да ни накара да настръхнем хубавичко. Защото истината е, че чалгата се пише и консумира бързо. Защото е истина е, че да изкопираме холивудски сюжет и го превърнем в наша интерпретация не изисква кой знае какво майсторство. Но да върнем лентата назад и да я изпеем в нов глас и на по-модерна – вече позволена – сцена си е повод да настръхнем.
А между другото, сюжетът и отделните сцени в Голата истина за група Жигули не са лишени и от класическа доза български хумор. Истина е, че филмът говори и за сериозни неща, но е лъжа, ако ви кажем,ч е няма и да ви позабавлява, както си му е редът. По нашенски. Добавете към това и факта, че в продукцията се срещате не с една или две култови имена като Михаил Билалов, Август Попов, Параскева Джукелова, Илияна Лазарова, Ирини Жамбонас, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев–Геро, Димитър Рачков, Филип Аврамов, Климентина Фърцова и Николай Урумов, и формулата за успех сякаш се навързва сама по себе си. И той е постигнат. За пореден път. Защото макар това да е едва вторият му опит, режисьорът Виктор Божинов бележи и второ попадение в десетката на сърцето на родния зрител. Напомняме само, че Виктор Божинов е създател на култовия исторически филм „Възвишение“. А за финал напомняме, че все още има къде да изгледате Голата истина за група Жигули. Отидете непременно. Защото след толкова време затворени, без жива музика, истинска култура и близка среща с динозаврите на заключения ни собствен социален живот, рискуваме да се разпаднем и ние като една рок от времето, когато още ни трябваше свободата.
Автор: Виктория Дичева